И все пак “къртицата на история рие”. Общественото битие определя общественото съзнание! Условията на живот, ужасяващото положение на трудещите се ще ги тласка към съпротива срещу експлоатацията. Търпението не е безкрайно! Още повече, че е невъзможно да се изтрие спомена за СССР! Трудещите се не са същите, каквито бяха в началото на ХХ век. Те имат възможност да сравняват какво имаха при съветската власт и какво – сега. Думата “демократ” вече стана омразна. Класовите противоречия обективно помагат за сплотяване на масите около революционна партия. Но има ли сега такава партия?
С мъка съм принуден да призная: такава партия, способна да просвети, да сплоти трудещите се и да ги вдигне на революционна борба, засега няма нито в Русия, нито в Украйна. Защо?
Да се свали властта на реставраторите на капитализма е възможно само чрез нова пролетарска революция!
Признаването на натрапените на народа чрез измама и фалшификации буржоазни Конституции и в двете страни вкара Комунистическите партии в клетка без изход. Приети са закони, според които дори изказвания за ликвидиране на “конституционния строй” са углавно престъпление. Според тези закони, комунистическите партии, поставящи си за цел ликвидиране на частната собственост, подлежат на незабавна забрана, а членовете й – на затвор. И тези партии са изправени пред избора: или да признаят тези Конституции и да се откажат от програмните си цели, или да застанат на пътя на революционната борба. В първия случай комунистическата партия неизбежно се изражда в социалдемократическа, сработваща се с капиталистическия строй. За да избягнат забраната и углавното преследване, комунистическите партии приемат “правилата на играта” – отказват се от революционна борба и подготовка на масите за социалистическа революция.
Един от признаците за “приспособяването” на комунистическите партии към господствуващия режим на първи план е отказът от борба за възстановяване на СССР в пълен обем. На страниците на вестник “За СССР” Лариса Бабиенко пише: “Създаването на СССР е висше постижение на комунистите и ония партии, в програмите на които няма нито дума за възстановяването на съветската страна във всичките й геополитически обеми като крайно необходима и срочна политическа цел, не са комунистически партии, както и да се възвеличават, а готовански, паразитни такива, експлоатиращи комунистическата идея”.
Да се надяваш за смяна на властта само по конституционен път е просто глупаво. Буржоазните Конституции укрепват юридическата диктатура на Капитала, прикрита само с “демократични” форми. Всеки път от собствен опит се убеждаваме, че изборите са система от манипулации на избирателите с помощта на подаяния, демагогия, сплашване, ползване на административен ресурс и хитри политически технологии. Господата, заграбили обществената собственост, алчно впили в нея зъби, доброволно няма да я дадат. Те се облягат на всякакви юридически и силови методи, за си осигурят Диктатурата. Да се борим за възстановяване на властта на трудещите се, значи да сме готови – като истински болшевики-ленинци – да отидем в затвора, на каторга, на смърт. Готови ли са членовете на сегашните комунистически партии за такава борба? Целият им минал живот в СССР не помага на това. Те са свикнали със своята топла, уютна квартира, с работния кабинет, а не с влажната затворническа килия. КПРФ и КПУ предпочитат парламентарната борба в “правовото поле”. Всеки път, когато възниква заплаха за разгонване на парламента, те отстъпват и правят компромиси. Ето няколко примера за безперспективността на парламентарните маневри. Тъй като искахме поражението на украинския Юда, Кравчук, ние призовахме да се гласува за Кучма, обещал да се бори с “тлъстите котараци”. И какво? Кучма продължи курса на Кравчук! КПРФ поддържаше правителството на Примаков, което спаси елцинския кораб от крушение. Елцин използува това, а после изхвърли зад борда Примаков. Подкрепата на буржоазните правителства и бюджети само дискредитират комунистите. Цялата дейност на тези най-масови комунистически партии се изгражда около поредните избирателни кампании, които нищо не решават, тъй като, съгласно приетите Конституции, и “Държавната дума”, и “Върховната рада” са безсилни да направят каквото и да било. Тази борба подкопава авторитета на комунистите, тъй като поражда само излишни илюзии, които скоро се рушат. “И какво направихте за нас?” – питат избирателите. Няма какво да се отговори, тъй като комунистите, независимо от това дали са в малцинство или в относително болшинство в парламентите, не могат да предприемат нищо съществено в полза на трудещите се: дори да се приеме закон в техен интерес, президентът може да не го подпише. Стремежът “да се влезе във властта”, да се постигне избиране за кмет или губернатор също не дава нищо съществено. Не случайно “червеният пояс” неумолимо се свива. Работейки според законите на буржоазната държава, кметовете и “червените губернатори” са длъжни да служат за укрепването й. Иначе се намесва прокуратурата! Много често, неиздържайки на натиска, избраниците на комунистическите партии скъсват с тях и минават открито на служба на буржоазната държава. Участвувайки “във властта”, представителите на компартиите – съзнателно или несъзнателно – обективно са принудени да служат на Капитала.
Съединяването на “червената” идея с “бялата”, кокетирането с православната църква, проповядването на някаква абстрактна “държавност”, отклоняването от принципа на пролетарския интернационализъм и класовия подход, фразата “Русия е изчерпала своя лимит на революции” – всичко това е много далеко от марксизма-ленинизма. Не случайно либералите често се подиграват с КПРФ: те я характеризират напълно правилно като социалдемократическа. Степента на вярност на една партия към комунистическата идея може да се измерва само по един еталон – образеца, даден от Партията на болшевиките!
Увлечението по парламентарната борба е признак за преобладаване на реформизъм и опортюнизъм в комунистическите партии, колкото и да ни е мъчно да го признаем. Това не означава, че комунистическите партии трябва да се откажат от участие в изборите. Избирателните кампании са най-широката възможност за обръщение към масите за излагане на своите позиции и разобличаване на буржоазните партии и държави. Но парламентарната трибуна и местата в парламента трябва да се използуват не за “конструктивна” или “системна” опозиция, а за революционна просвета на масите, както са правели това болшевиките-ленинци в Държавната Дума. Необходимо е центърът на тежестта на работата на комунистическите партии да се пренесе в извънпарламентарната дейност: разпространяване на революционни идеи в заводите, във ВУЗ, техникумите, училищата, производствено-техническите училища, сред войниците и офицерите, в милицията и другите силови структури, организиране на протестно движение на масите. Сега разпространяването на революционни идеи се натъква на инертност, неразбиране, а понякога и на открита враждебност. Така например, Всеукраинският съюз на работниците, възглавяван от А. Бондарчук – боева организация на комунистите от Украйна – засега още не може да намери масова подкрепа в заводите и мините. Само 5-6 % от работниците са готови да участвуват в протестно движение. Но това е временно явление. Условията на живот неизбежно ще спомогнат за възникване на революционни настроения у работническата класа. В съвременната епоха работническата класа включва не само пролетариите на физическия, но и на умствения труд. И на работническата класа е съдено отново да стане хегемон на революционното движение. Това време тепърва ще дойде!
Еснафите заявяват на комунистите: “Влакът вече замина! Нищо не можете да направите, никой не ви слуша!”. А когато В. И. Ленин е започвал своята революционна дейност, каква е била съзнателността на масите? И сега има реални примери, вдъхновяващи за борба! На територията на бившия СССР още има островчета, където са запазени някои принципи на социализма. Народният президент Александър Лукашенко на Белорусия твърдо се съпротивлява на стремежа на вътрешната и външната реакция за приватизиране на народното стопанство. На съвещание на ръководните работници, посветено на определяне на принципите на държавната идеология, той заяви: “Най-разбираема (и естествено, близка) за седящите в тази зала идеология е комунистическата. Провалът на социалистическия експеримент не означава смърт на комунистическите идеи. Те ще бъдат живи, докато е жив човекът, защото в основата им е стремежът към равенство и социална справедливост… С тази идеология бяха удържани великите победи над бедността, неграмотността и нацизма. С нея ние първи в света прокарахме пътя към космоса. Нима за Белорусия не подхождат такива принципи като колективизъм, патриотизъм и социална справедливост?… Една от главните съставки на белоруската държавна идеология трябва да стане” комунистическата идеология, основана на марксизма-ленинизма.” (17)
Не се удаде напълно унищожаването на световната социалистическа система. От строителството на социализма не са се отказали Куба, КНДР и Виетнам. Живее и набира мощ КНР, където на власт е ККП. В специално обръщение по случай 130-та годишните от раждането на В. И. Ленин през април 2000 ЦК на ККП заяви: “Основните принципи на ленинизма служат за ръководство в строителството на социализма в Китай”. Дън Сяо Пин, когото наричат “Маркс на съвременен Китай”, подчертаваше: “Китайската история ни показва, че извън социалистическия път ние нямаме друг избор”. Новият лидер на Китай Ху Цзинтао заяви: “Само социализмът може да спаси нашата страна” (8).
Сега комунистите на територията на Съветския съюз трябва да черпят мъжество и вяра в силите си, опирайки се на болшевишките ленински революционни традиции и примера на комунистите, които и днес не са капитулирали пред империализма.
Днес комунистите се оказаха в следния кръг от противоречия:
Без революционен народ не може да има и революционна партия. Но и без революционна партия не може да има революционен народ. Къде е изходът от този “гордиев възел”*? Да не се чака, докато масите узреят за революция. Истинските комунисти-революционери трябва още сега да се събират и обединяват. Нека отначало такава Комунистическа партия да е малобройна – важното е да е боева, изпълнена с революционен дух. Ще дойде време, когато тя ще стане масова заедно с пробуждането на народа, когато истинската болшевишка Комунистическа партия ще си върне загубения авторитет на вожд и защитник на всички унижени и оскърбени.
Сега голяма част от членовете на съществуващите комунистически партии са пенсионери, хора в напреднала възраст. И тегобите на изживения живот, и здравословното състояние не им позволяват да станат истински революционери. За самоотвержена борба, за саможертва е способна само Младежта, притежаваща горещо сърце, разпаленост, мъжество и решителност. Въпреки огромната машина за морално разлагане, смилаща младото поколение, сред него непременно ще се намерят приемници и последователи на болшевиките-ленинци – четвърто поколение революционери. Не знам как да го нарека – може би поколение на “съветските революционери”? Алтруистите със сърце на Данко продължават традициите на Владимир Улянов, Феликс Дзержински, Йосиф Джугашвили, Яков Свердлов, Иван Бабушкин – на пролетарските революционери. Те вече пристъпват напред – първите буревестници, борци за възраждането на СССР!
4. Те станаха първи
И вече се появиха последователи на краснодонската “Млада гвардия”. На 7 ноември 2003 пред очите на хиляди хора над зданието на Държавната дума вместо трицветното знаме се развя Червено знаме. Издигна го младият комунист Армен Вениаминов. Охранителите го оковаха в белезници и го влачиха от покрива по стълбището така, че главата му се удряше в желязото и той загуби съзнание. Но подвигът му влезе в историята, както подвигът на младогвардейците от Краснодон, издигнали червен флаг над града през време на окупацията. Сред младежите в борбата с поробителите се изправи ново поколение от Хора с Чиста Съвест. Те, както можаха, изразиха своя протест с редица демонстративни актове. Сред тях се нареждат взривяването на паметника на Николай Кървави и взривът пред зданието на ФСБ на Лубянка. Макар че тези взривове носеха чисто демонстративен характер и не предизвикаха никакви човешки жертви, “демократичният съд” произнесе най-жестоки присъди, осъждайки младите борци на срокове затвор, които се произнасят само за убийци. Сред тях е и пламенният революционер Игор Губкин, призоваващ към въоръжена борба против антинародния режим. Три пъти го хвърляха в затвора, където той преседя повече от 8 години. Заедно с него осъдени по делото за “Реввоенсъвета” са Владимир Белашев, анархо-комунистът Александър Бирюков, членът на “Авангарда на червената младеж” Александър Шалимов, младите комунисти Парщисов и Малиновски, членовете на НБП* Нина Силина, Сергей Аксенов, Владимир Пантелюк, Сергей Соловей, Максим Журкин и Игор Горковенко. Вестник “Съвет на работническите депутати” разказа за създаването в Украйна на организация на комунистите-революционери, поставящи си за цел “развиване на Съветско движение в Украйна, организация за победоносно народно въстание и провъзгласяване на Украинска република на Съветите на работническите, селските и войнишките депутати”. През октомври-декември 2002 в Николаев и Одеса украинските охранителни служби проведе серия от арести на граждани на Украйна и Русия, обвинени в съпротива на властите и незаконно притежаване на оръжие. При ареста Игор Данилов е отговорил на стрелбата и ранява полицай. На Андрей Яковенко, арестуван в Одеса, бе отправено обвинение в “организиране на устойчива конспиративна терористична група, насочена към насилствено сваляне на конституционния строй и завземане на държавната власт в Украйна”. Между арестуваните са гражданите на Украйна Олег Алексеев, Сергей Бердюгин, Нина Полская, Александър Герасимов, Денисов, Зинченко, гражданинът на Молдова Семьонов, четирима граждани на Русия – Игор Данилов, Анатоли Плево, Иля Романов и Александър Смирнов. У Ю. Докукин провеждат обиск и конфискуват компютера му. Арестуваните са били подложени на зверски мъчения, за да се самообвинят. Сергей Бердюгин е бил пребит до смърт и умира окован, пренесен в градската болница в Одеса. Другите арестувани са били измъчвани с електрически ток и са им забивали игли под ноктите. Палачите са се хвалели, че хитлеристкото Гестапо в сравнение с тях е добро дете. На Олег Алексеев са изболи очите. Игор Данилов е осакатен – счупени ребра, китки на ръцете… сега храчи кръв.Изнасилват другите арестувани или ги заплашват с изнасилване. Независимо от това броят на политическите затворници между младежта расте. Духът им не е сломен. От съкилийниците си в затвора Богдан Зинченко създава истинска комсомолска организация. Килията е изписана с лозунги: “Цялата власт на Съветите! Да живее СССР!”. 3 години в затвора е майорът от Съветската армия Юрий Петровски. Такава е истината за същността на “победилата демокрация”! “Демократите”, стенещи от “сталинските репресии”, не се гнусят да използуват мъчения над арестуваните комсомолци, членове на НБП, и дори хвърлиха в затвора известния писател Едуард Лимонов. Но всички тези зверства не могат да сломят духа на младите революционери. В своята последна дума Надежда Раке, осъдена на 9 години затвор, каза: “Искам да живея в страна, в която лекари и миньори, учители и металурзи, учени и конструктори ще получават редовно заплатите си, в която няма да има бездомни деца и полугладни пенсионери, в която няма да изхвърлят на улицата неплатилите наема за квартирата си, хора, които държавата е лишила от средства за съществуване… Искам да живея в страна, в която хората ще ходят на концерти, без да се страхуват, че ще ги вземат за заложници. Но сега живеем в друга страна – страна на всеобщ страх. Защото на стоящите на власт им е по-лесно да управляват страна, в която цари страх. И процеса по нашето дело властта иска да използува за сплашване на младежта”.
От искрата отново ще се разгори пламък! Комунистите от по-старото поколение са длъжни да предадат щафетата на революционните традиции на нашия народ на младежта. Сред учениците, учащите се в ПТУ, студентите в техникумите и ВУЗ трябва да се търсят момчета със светъл разум, чиста душа и горещо сърце, да се създават кръжоци, да се запознават с учението на Маркс-Енгелс-Ленин, с истинската история на СССР и революционното движение.
В агитационната работа трябва да се намери главното звено. Според мен, такова звено трябва да стане Идеята за възраждането на СССР!.
Какъв е бил СССР и какво е станало с народа, когато СССР е бил взривен и разчленен – според мен, това трябва да стане изходно звено на цялата система за агитация и пропаганда. Трябва да се изобличават национал-сепаратистите от всички бои: и украинските, и великодържавните руски шовинисти – очиствайки разума от национализма да възродим съветския патриотизъм и чувството за Дружба между народите! И по-нататък да се разкрие пред младите хора как стана възможно взривяването на СССР и причината за гибелта му. Надявам се, че и моят труд ще помогне на бъдещите пропагандисти и агитатори.
Аз вярвам: Червеното знаме със сърпа и чука отново ще се издигне над моята измъчена, унижена, ограбена, разчленена, поробена Родина. Народът се изправя след колениченето. Само възраждането на СССР и очистването от буржоазната помия ще спаси от измиране десетки милиони хора, ще изгради достойно бъдеще за идващите поколения.
