По случай 94 – та годишнина от победата на ВОСР редакцията на вестник Комунистическа правда публикува известната статия на Йосиф Висарионович Сталин:

ОКТОМВРИЙСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ И НАЦИОНАЛНАТА ПОЛИТИКА НА РУСКИТЕ КОМУНИСТИ

  Силата на Октомврийската революция се състои между другото в това, че тя, за разлика от революциите на Запад, сплоти около руския пролетариат многомилионната дребна буржоазия и, преди всичко, нейните най-мощни и многочислени слоеве – селячеството. С това руската буржоазия бе изолирана, оставена без армия, а руският пролетариат стана ръководител на съдбините на страната. Без това руските работници не биха удържали властта.

Мирът, аграрният преврат и свободата на националностите – такива са трите основни момента, които събраха около червеното знаме на руския пролетариат селяните на повече от двадесет националности в необятна Русия.

За първите два момента не е необходимо да се говори тук – за тях в литературата е казано вече достатъчно, а при това те говорят сами за себе си. Що се отнася до третия момент – националната политика на руските комунисти, – неговото значение очевидно още не е напълно осъзнато. Поради това не ще бъде излишно да се кажат няколко думи за него.

Да почнем с това, че от 140 – те милиона население на РСФСР (изключват се Финландия, Естония, Латвия, Литва, Полша) великорусите съставляват не повече от 75 милиона, а останалите 65 милиона представляват невеликоруски нации.

По-нататък, тези нации населяват главно покрайнините, пунктовете, които са най-уязвими във военно отношение, при което тези покрайнини изобилствуват със суровини, с гориво, с продоволствени продукти.

Най-сетне, тези покрайнини са по-малко развити (или съвсем не са развити) в промишлено и военно отношение отколкото Централна Русия, поради което те не са в състояние да отстоят своето самостоятелно съществуване без военно-стопанската помощ на Централна Русия, тъй като Централна Русия не е в състояние да запази своята военно-стопанска мощ без горивно-суровинната и продоволствената помощ на покрайнините.

Тези обстоятелства плюс известните положения на националната програма на комунизма определиха характера на националната политика на руските комунисти.

Същността на тази политика може да се изрази с няколко думи: отказване от всички и всякакви „претенции” и „права” върху областите, населени от неруски нации; признаване (не на думи, а на дело) за тези нации правото на самостоятелно държавно съществуване; доброволен военностопански съюз на тези нации с Централна Русия; подпомагане на изостаналите нации в делото на тяхното културно и стопанско развитие, без което така нареченото „национално равноправие” се превръща в празен звук; всичко това върху основата на пълното разкрепостяване на селяните и на съсредоточаването на цялата власт в ръцете на трудовите елементи на покраинските нации – такава е националната политика на руските комунисти.

Излишно е и да се казва, че дошлите на власт руски работници не щяха да си спечелят съчуствието и доверието на своите другонационални другари и преди всичко на потиснатите маси от непълноправните нации, ако те не бяха доказали на дело своята готовност да провеждат в живота такава национална политика, ако не бяха се отказали от „правото” си над Филандия, ако не бяха изтеглили войските си от Северна Персия, ако не бяха ликвидирали претенциите на руските империалисти върху известни райони на Монголия и Китай, ако не бяха помагали на изостаналите нации в бившата Руска империя да развият култура и държавност на роден език.

Само върху основата на това доверие именно можа да възникне онзи нерушим съюз на народите на РСФСР, против който се оказаха безсилни всички и всякакви „дипломатически” ухитрявания и грижливо проведени „блокади”.

Нещо повече. Руските работници не биха могли да победят Колчак, Деникин, Врангел без такова съчуствие и доверие към себе си от страна на потиснатите маси от покрайнините на бивша Русия. Не трябва да се забравя, че районът на действията на тези разбунтували се генерали се ограничаваше с района на покрайнините, населени предимно с неруски нации, а последните не можеха да не мразят Колчак, Деникин, Врангел заради тяхната империалистическа и русификаторска политика. Антантата, която се намеси в работата и поддържаше тези генерали, можеше да се опре само върху русофикаторските елементи от покрайнините. С това тя само разпали омразата на населението от покрайнините към разбунтувалите се генерали и задълбочи неговото съчувствие към Съветската власт.

Това обстоятелство определи вътрешната слабост на тиловете на Колчак, Деникин, Врангел, а значи и слабостта на техните фронтове, т.е., в края на краищата, тяхното поражение.

Но добрите резултати от националната политика на руските комунисти не се ограничават с пределите на РСФСР и свързаните с нея съветски републики. Те – наистина косвено – проличават и в отношенията на съседните страни към РСФСР. Коренното подобрение на отношенията на Турция, Персия, Авганистан, Индия и другите източни страни към Русия, която по-рано се смяташе страшилище за тези страни, представлява от себе си факт, против който не се решава сега да спори дори такъв храбър политик като лорд Кърцон. Едва ли е нужно да се доказва, че без системното провеждане вътре в РСФСР на очертаната по-горе национална политика в течение на четирите години на съществуване на Съветската власт, споменатата коренна промяна в отношенията на съседните страни към Русия би било немислима.

Такива са, общо взето, резултатите от националната политика на руските комунисти. Те, тези резултати, стават особено ясни именно сега, през четвъртата годишнина на Съветската власт, когато тежката война е свършена, когато е започната широка строителна работа, и неволно оглеждаш изминатия път, за да го обхванеш с един поглед.

Правда брой 251 / 6-7 ноември 1921 г.