Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.02.2011 18:58 - Мамо, искам аз да броя. Нали може" ( социалистическото село в България през 1972 год.)
Автор: archivekp Категория: Политика   
Прочетен: 1318 Коментари: 1 Гласове:
3



"Мамо, искам аз да броя. Нали може"- така казах на майка си лятото на 1972 год. Тъкмо тогава завърших   първи клас и отиваме с майка ми на гости при леля и свако на село. И още в селския автобус тръгващ от Толбухин (старото име на Добрич)  казвам на майка си: "Мамо, искам аз да броя. Нали може. Искам да знам колко дръвчета има леля ми и колко животни. Нали вече завърших първи клас и мога да броя и смятам до сто."      Пристигаме на село със следобедния автобус в около 4 часа. Селото е скромно. Всички се знаят и всички се поздравяват. Тръгваме с майка ми към къщата на леля ми. По пътя майка ми се спира почти на всяка къща да си говорят кой как е и какво ново има за казване. Всеки е весел и общителен. Аз съм любопитен и докато майка разговаря кратко през оградите на хората то аз надничам да видя кой има я крава, я магаре или кон, също и куче, а някои и с лека кола дори. Някои с китни като градини дворове- с много цветя.      Вече сме пред къщата на леля ми. Първата разлика в сравнение със сегашната "демокрация" е тази, че вратата към двора не е заключена и после познайте като минахме през двора и стигнахме до вратата на къщата каква беше втората разлика- къде беше ключа за къщата? Ами познахте мисля- ключа си беше просто под едно малко черже пред входната врата. Тогава никой не правеше пакости, кражби. Имаше спокойствие на село и всеки се радваше на селския си труд. Взехме ключа и отключихме и влязохме вътре в къщата на леля ми и свако ми. Майка веднага забеляза, че явно понеже и леля и свако са от сутринта рано по работа и няма наготвено и ми каза, че ще иска да наготви нещо за да е готово докато леля ми и свако ми се върнат. Леля ми работеше на полето на ТКЗС- то и след това веднага отиваше на местото си на тютюна. Свако ми също. Той беше на работа в ТКЗС-то в цеха за пилета и после отиваше на тютюна, където леля ми е още преди него. Двамата са се прибирали в къщи чак в 8 часа без 10 минути, защото в 8 часа овчаря минава покрай къщите на хората за да се прибират овцете и козите.      Аз първо преброих колко са дърветата на двора на леля ми. Дворът беше голям. Отпред имаше плодни дръвчета и сееше разни зеленчуци леля ми, а в задния двор имаха царевица за фураж и то голям заден двор- към 7 декара някъде. Изкарах при броенето 12 дръвчета плодове: ябълки, круши, дюли. кайсий, праскови. От някои бяха по 2, а от някои и по 3- ябълките.       После започнах да броя и животните. Имаха 4 свине. Лесно се броят. Те няма къде да се скрият да бягат. Почнах да броя кокошките. Ама те постоянно бягаха из оградения отделно двор за кокошки и гъски та се наложи майка ми да ми помага и специално за мене тя влезе в курника и изгони навън всички кокошки и петли за да са на двора и да мога да ги преброя лесно. Трудно ги преброих, защото не стояха на едно място и аз започвах отново и отново броенето. Бяха 46 кокошки и 5 петела. Гъските и тях преброих. Бяха 15. Майка нахрани кокошките и гъските и каза така: "Айде стига вече. Няма какво повече да броиш. Козите и овцете чак към 8 часа ще дойдат."  Майка ми наготви вкусна пилешка супа. Така кокошките намаляха с една и аз веднага отразих това на листчето си. Задрасках 46 и написах 45. А за супата: много много много вкусна и истинска пилешка супа. Вече няма такава супа никъде.    Леля ми и свако ми си дойдоха от тютюна чак някъде към 8 часа без 10 минути. Те не знаеха дали някой ще им идва на гости. Нямаше тогава много телефони. До колкото си спомням, тогава е имало телефон на село само един- при кмета. Ама нека само това да е бил недостатъка на социалистическото село тогава в България през 1972 година. Посрещам аз леля и свако и веднага отваряме вратата, защото до десетина минути като по часовник, така ми беше казал свако ми, ще дойдат козите и овцете. Излизам аз на улицата и гледам какво- зад мен нетърпеливо и съседите са излезли да чакат овцете си, а отпреде ми в далечината чувам едно силно блеене и виждам отдалече голяма пушилка. Викам си: "Леле, каква ли е тая пушилка голяма". Беше си цял облак прахоляк. Бързо врявата на овцете се приближаваше към мен и леля ми каза да се прибирам и да застана зад оградата за да не ме сгазят животните като минават покрай оградата. Последните секунди чак послушах леля си, защото гледах с почуда колко много животни се приближаваха бързо бързо. Дълги минути  се изнизваха покай оградата на леля ми много кози и овце. Да, аз тогава бях завършил първи клас и вече можех да броя ама ако трябваше да преброя колко овце и кози минаха то нямаше да мога. В първи клас до толкова много още не ни бяха научили да броим. Бързо се изнизаха покрай мен козите и овцете на леля ми и не чакаха да ги преброя една по една. После свако ги затвори на тяхното си място и те вече нямаше къде да ходят и аз ги преброих. Бяха 4 кози и 12 овце. После свако ми казва така: "Пламене виждам, че вече си преброил всичко и си си го записал на листчето. Сега ще можеш ли да ги събереш общо?". Аз му казвам: "Ще мога, свако. Ако са до 100 ще мога. В първи клас вече можем да броим и да смятаме до 100". Сядаме на вечеря всички. Аз започвам да събирам и казвам резултата: "Свако имате: 4 свине, 45 кокошки, 5 петела, 15 гъски, 4 кози, 12 овце. Кокошките първо бяха 46 ама майка нали сготви едната и така останаха 45. Това прави общо 85 животни". Свако взема листа и проверява след мен сметката и казва: "Тъй, тъй, правилно си събрал. Браво! Отличник". Последваха ръкопляскания от всички, че правилно съм сметнал.      По време на вечерята казвам на леля: "Ами лельо, защо нямате крави?". А леля ми ми обяснява, че за крави нямат време със свако. Тя ми казва: "Не ни трябват крави, Пламене. Ей сега ще ти извадя от хладилника и козето сирене и овчето кисело мляко. Нали сам знаеш, че овчето кисело мляко е по-вкусно от кравето". Аз после ям и викам: "Вкусно, вкусно, вкусно."  Аз нали съм вече за втори клас и искам да знам всичко и питам леля така: "Ами лельо, майка ми каза в автобуса като идвахме насам, че вие гледате само тютюн, а някои хора от вашето село садят дини и после ги продават на Толбухин. Вие защо не садите дини?". Леля ми ми обяснява търпеливо: "Ами Пламене, в началото на годината всеки взима под аренда земя от ТКЗС-то колкото си иска и си гледа каквото си иска. Някои гледат освен тютюн и дини и пъпеши, но ние със свако ти сме бедни и нямаме кола и ако ще садим дини то няма с какво да ги закараме после до Толбухин за да ги продаваме. А и не ни се занимава с търговия. И без това си имаме много работа по животните и на двора. Едвам смогваме" . Те тогава се считаха за бедни само, защото не гледаха крави, нямаха куче, нямаха кон или магаре, нямаха лека кола. Имаше техни съседи, които сякаш като социалистическо съревнование се стараеха да имат повече. Имаше после още приказки на вечерята. Накрая си легнахме всички. Помня как будилникът цъкаще силно и съм заспал по някое време....       От тяхното ТКЗС държавата даваше който иска да си вземе декари и за дини да си гледа или каквото си реши- например пъпеши. Арендата за земята не беше голяма а малка. Така земята си оставаше държавна, а всеки от селото си взимаше по колкото си иска декари под наем от държавата и си сееше каквото си прецени: тютюн, дини, пъпеши или друго. Дините после всеки спокойно и свободно си ги продаваше в града. Млякото, краве и овче, и месото се изкупуваше добре още на самото село. Селяните бяха доволни от изкупните цени и на млякото и на месото. Тогава още разбрах, че повече се печели от дините, а не от тютюна. Така е, защото дините трябва да се натоварят и да се закарат в града да се продават. Още си спомням добре как беше с добър жизнен стандарт леля тогава от собствения си труд и въпреки това се считаше за бедна. Верно е, че тя имаше някои съселяни още по-добре материално от нея- и с кон или магаре, и с крави за гледане, и с дини за продаване, и с леки коли, че и с къщи на по два и три етажа.    Леля и свако все пак нямаха деца и двамата сами толкова можеха. А пък от селската работата имаше и здравословни проблеми понякога. Свако работеше в ТКЗС-то в цеха за пилетата. Но някаква болест хвана от многото пилета там и така и почина още преди 1989 и не можа да види "демократичните" промени на село. Леля останала самичка се справяше полека лека. Но и тя заболя още преди години и сега скоро преди няколко дена почина. Дори не отидох на погребението и в Добрич. Нямах пари за пътуването с автобуса, а ядох вкусна пилешка супа тогава при нея. Ядох вкусни ябълки, круши. Ядох истинско и вкусно овче кисело мляко и козе сирене. ...    Старото име на Добрич се казваше Толбухин. Толбухин е маршалът от Червената армия командващ Трети Украински фронт освободил България от фашизма.       ......      Това беше българското социалистическо село през 1972. Имаше много и от всичко. Няма го вече свако ми. Няма я и майка ми още от лятото на 1993 год. Леля съвсем скоро и тя си отиде- преди дни - 11 ноември 2010. Затова и исках да разкажа какво съм видял в 1972 година. Как съм броил. А сега вече леля и тя я няма. Те се мислиха за бедни, а аз добре преброих животните им тогава. Мислеха се за бедни само защото техни съседи имаха повече: кой крави, кой куче, а кой магаре или кон. А кой дори и лека кола вече.      Бедни ли бяха наистина?

Пламен Атанасов
От уебсайт : http://archivek-p.org (бр.12 за 2010г.)




Гласувай:
3



1. pin777 - Не е важно само имането, важно е мисленето.
27.02.2011 19:25
Сега повечето от хората само мислят за пари. С това се изчерпва мисленето им. А и да не забравяме, че после и с това парадират и с това се изтъкват.
цитирай
Търсене

Архив